За ревизия на становището за състава на българската фонемна система

Abstract

39 съгласни, крайно време е да се излезе от тази заблуда и да се приеме фактът, че в съвременния български език съгласните са 22:

Full text

Игнатова-Цонева, Д. За ревизия на становището за състава на българската фонемна система.–
В. Proceedings of the International Scientific Conference TRUTHS AND LIES ABOUT FACTS,
NEWS AND EVENTS. Vol 1. 2018, p. 186 -195
ISBN 978 – 619 – 7404–03-6
За ревизия на становището за състава
на българската фонемна система
Проф. д-р Димитрина Игнатова - Цонева
Русенски университет „А. Кънчев“
В статията е направен преглед на по-значимите изследвания на наши и чуждестранни
изследователи на фонемната система на българския език и е подчертано сериозното
разминаване в концепциите на различните изследователи за наличието или липсата на
палатални съгласни. Съпоставителните анализи на българския език с другите славянски езици
също провокират интереса към този проблем.
Независимо че в традиционното българско езикознание и във всички съвременни учебници
и учебни помагала се посочва, че българската консонантна система се състои от 39 съгласни,
крайно време е да се излезе от тази заблуда и да се приеме фактът, че в съвре менния български
език съгласните са 22: звучни- [б, в, д, з, дз, ж, дж, г]; беззвучни-[п, ф, т, с, ц, ш, ч, к, х] и
сонорни :[м, н, л, р, й].
Ключови думи: фонемна система, звучни съгласни, беззвучни, сонорни
The article reviews the more significant researches of Bulgarian and foreign researchers in the
Bulgarian language system and emphasizes the serious discrepancy in the different researchers' concepts
about the presence or absence of palatal consents. Comparative analyzes of the Bulgarian language with
other Slavic languages also provoke an interest in this problem.
Although in traditional Bulgarian linguistics and in all modern textbooks and teaching aids it is stated that the
Bulgarian consonant system consists of 39 consonants, it is high time to go out of this delusion and to accept
the fact that in the contemporary Bulgarian language, : sound - [b, c, d, h, d, g, d, d]; silent - [p, f, t, s, ts, sh,
tch, k, x] and sonic [m, n, l, r, j].
Key words: phonemic system, sound consonants, silent, sonorous
Още в първи клас на учениците им се казва, че в съвременния български език
има 45 звука, но ги пишем с 30 букви, и им се дават тестови задачи от рода на:
 Колко звука и колко букви има в думите: ято, лято, слято? (Огрянова, Н. и др., Буквар,
С., 2002, с.17).

 Думата дюля има:
а) четири букви и пет звука; б) четири букви и четири звука; в) четири букви и шест
звука (Дидактически тест по български език за първи клас (София 1993, с. 8).
И учениците, и учителите се чудят откъде идва това голямо разминаване
между броя на фонемите и броя на графемите в езика ни? Компютърните лингвисти
[Баева 2017а] задават същия въпрос и се притесняват от тази неяснота, тъй като
още 1989 г. Джонатан Кей казва, че фонологията е основата за изграждането на
всички компютърни програми за машинно разпознаване на реч [Кей 1989].
Академичните граматики правят опит да обяснят тази аномалия в правописа
ни с промените, които са ставали в звуковия състав на българския език през
многовековното му развитие, напр.: Вокализмът е стеснявал своята система и от 11
гласни в старобългарския език в съвременния български книжовен език са останали
само 6 вокала – [ а, е, и, о, у, ъ ], а съгласните фонеми от 19 в старобългарския език
сега са станали 39 [п, п', б, б', ф, ф', в, в', т, т', д, д', с, с', з, з', ц, ц', дз, дз',
ш, ж, ч, дж, к, к', г, г', х, х', м, м', н, н', р, р', л, л', й ]
1
.
Едно такова значително нарастване на съгласните фонеми води до
съществени съмнения. Доста неочаквано и драстично е променено мнението на
научната мисъл в България – от само една мека съгласна [ й ] изведнъж започва да
се говори за 15, а след това и за 18 меки съгласни, като се предричат и потенциални
палатални.
Един исторически преглед на мненията по този въпрос би очертал по-вярно
тази фонетична картина, би проследил в хронологичен аспект научната мисъл по
въпроса за присъствието на палатални съгласни в съвременния български език и би
изградил хипотеза за броя на консонантите, която впоследствие да бъде доказана
по експериментален път.
Първо. В старобългарски език е имало само 19 съгласни [Гълъбов 1980:146],
но още първите създатели на българската граматична литература всеки по свой
начин изказва становище, че в развоя на консонантната ни система се забелязва
тенденция за отпадане на меките съгласни, присъствали в старобългарския език.
Независимо че фонетичният дял в тези трудове не е достатъчно задълбочен, все
пак те очертават следните параметри:
За Иван Момчилов съгласните в български език звучат твърдо или меко в
зависимост от “звука, който ги съпровожда” [Момчилов 1868 : 145].
1
Знакът [ ' ] показва, че звукът преди него се изговаря меко.

Десет години по-късно излиза най-значителният труд на акад. Стефан
Младенов - “История на българския език”, издаден в Берлин и Лайпциг през 1929 г.
на немски език. При характеристиката на консонантизма този световноизвестен
славист пише: “Праславянското различие между обикновените “твърди” и
палатализираните “меки” съгласни пред предни гласни в български език е само
частично запазено. Без да се гледа на единичните случаи със стара, по-силна
палатализация, която може да се срещне както в източни, така и в западни
български говори, в новобългарски се е развила една твърде характерна
“полупалатализация”, която често бива занемарявана” [Младенов 1979:139].
По-подробно за “учленението и делението на звуците “ в българския език в
своя труд “Българска граматика (звукословие, ударение, произношение и сведения
за историята на езика и на писмото)”, издадена през 1936 г., пише Петър Ст.
Калканджиев. Той конкретизира броя на съгласните в езика ни и нагледно ги
класифицира: меки – ж, ш, й, ч, дж; твърди – всички останали; тази делитба обаче в
днешния български език е излишна, защото всяка съгласка може да бъде повече
или по-малко смекчена, ако се следва от някоя мека самогласка [Калканджиев
1936: 31].
Александър Теодоров-Балан разпределя звуковете в българския език така:
а) самогласки ( vocales, sonantes): [ а, е, и, о, у, ъ ];
б) съгласки (consonantes ): [б, в, г, д, ж, (дж), з, (дз), й, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, х,
ц, ч, ш] [ Балан 1940: 84 ].
През 1942 година Книгоиздателството “Хр. Г. Данов” отпечатва труда на
Димитър Попов – “Българска граматика”. В раздела “Звукословие” авторът
посочва, че в български език има 22 съгласни звука [ Попов 1942 : 33 ]. Авторът на
изследването твърдо заявява, че в сегашния език звуковете са по-твърди, отколкото
в стария. „Гласните звукове затвърдели повече в западните говори, а съгласните - в
източните. Книжовният език държи среднина” [Попов 1942 : 35].
От становищата на изброените по-горе автори (чиито трудове са посочени
като най-системни за периода 1930 до 1944г.) коренно се противопоставя проф.
Стойко Стойков. Независимо че в началото на своя творчески път е отричал
съществуване на палатални устнени и алвеолни съгласни в българския книжовен
език, със статията си на тема “Палаталните съгласни в книжовния български език”
той заявява, че в езика ни има освен [ й ] още 15 меки съгласни [ п', б', м', ф', в', с', з',
ц', т', д', н', л', р', к', г' ]. Към меките съгласни той прибавя и [ ш, ж, ч ]. Във второто

поправено издание на «Увод в българската фонетика» (1966) Ст. Стойков просочва
още две фонеми [ дз', х'].
Л. Андрейчин и Ст. Стоянов заимстват схващанията на Ст.Стойков по
въпроса за състава на консонантната система [Андрейчин 1950:492, Стоянов
1964:63].
И според Димитър Тилков консонантната система на книжовния български
език е от 39 фонеми, като включва и [дз', х'], които «се предполагат от системата и
които се явяват във функцията на фонеми само в чужди имена» [Тилков 1976: 112].
Становищата на двамата влиятелни езиковеди Ст. Стойков и Л. Андрейчин,
доразвити от Д.Тилков, се налагат в академичните граматики, т.е. приема се, че
консонантната система на книжовния български език е изградена от 39 фонеми,
които се установяват само в позиция пред задните гласни [а, ъ, о, у], а в позицията
пред [и, е] настъпва неутрализация на признака мекост – твърдост и се срещат
само твърди съгласни. В края на думата могат да се срещнат само шумовите
съгласни [п, ф, т, с, ц, ш, ч, к, х] и петте сонорни [м, н, р, л, й]. В позиция пред
съгласни също се променя броят на консонантите. И така: освен твърдите, според
традиционното схващане, в българския език има още 17 меки съгласни.
Ако бъде прието това мнение, при гласните и при съгласните се появяват два
противоположни процеса:
І. В историческия си развой вокалната система чувствително се опростява (от
11 гласни в старобългарски – в съвременния остават 6 - [ а, о, у, ъ, и, е]).
ІІ. Значително се увеличават консонантите (от 19 съгласни в старобългарския
език в съвременния български език стават 39: твърди – [ п, б, м, ф, в, с, з, т, д,
н, р, л, ц, дз, к, г, х, ж, ш, ч, дж ] и меки – [п', б', м', ф', в', с', з', т', д', н', р',
л', ц', дз’, к’, г’, х’, й ].
Освен това се посочва, че меките съгласни [х’], [ф’] и [дз’] са потенциални
фонеми, т.е. предполагат се от структурните възможности на системата, но в
наличния лексикален материал на книжовния български език липсват словоформи, в
които тези фонеми да се противопоставят по мекост – твърдост [Граматика 1982:
120], независимо че още през 1963 г. проф. К. Мирчев в значимия си труд “
Историческа граматика на българския език” отбелязва следното: „В системата на
съгласните в българския език не са настанали някакви промени в количествено
отношение. Всички съгласни, които се срещат в старобългарския език, остават
характерни и за съвременния език” [Мирчев 1963:133].

По-късно и Иван Харалампиев в «Историческа граматика на българския
език» пише, че опозицията мекост::твърдост при съгласните в старобългарския език
не е била напълно развита и че “най-съществената по-нататъшна промяна на
българската консонантна система е ясно изразената склонност към
затвърдяване. Нейните прояви са разпределени неравномерно в отделните говори,
макар че са отразени още в най-ранните български писмени паметници”
[Харалампиев 2001:79].
През 1984 година Б. Симеонов публикува статията си «Към въпроса за броя
на фонемите и техния състав в съвременния български език». В нея той призовава в
практическите учебници по фонетика да бъде ревизирано становището за
състава на българската фонемна система и че е неправилно твърдението, че
позиционните варианти на съгласните пред палатален вокал или пред йот са
самостойни меки фонеми, различни от съгласните в другите им позиции [Симеонов
1984: 51].
Божил Николов също смята, че меките срички тя, тю, тьо и т.н. се
състоят от непалатализирана съгласна + й + задна гласна [Николов 1971].
Подобно е и мнението на Андрей Данчев. Авторът разглежда двата
основни подхода при отразяване палатализираността в славянските езици (и в
частност в българския език): признакът палатализираност ...”може да се припише
… на предшестващата съгласна, … или да се обособи като глайд, образуващ
възходящ дифтонг със следващата гласна” [Данчев 2001:132], тоест, възможни са
следните два начина за означаване на дадена палатализирана съгласна – напр. в
думата бял – [b’al ] или [ bjal ], мляко [ ml’ako ] или [ mljako ], голям [ gol’am ] или
[goljam].
Обстоятелството, което мотивира А. Данчев да приеме за по-уместно
сегментирането по формулата [C] + [jV]
2
, се свързва с твърдението, че
“палатализираните съгласни в българския език имат ограничена дистрибуция”
[Данчев, 2001:132].
В последните години някои български изследователи [Цонева 2007] [Баева и
др. 2014] също поставят този проблем. Те твърдят, че непалаталните (твърдите) и
палаталните съгласни са варианти на едни и същи фонеми. Консонантните фонеми
обаче позиционно могат да бъдат палатализувани, т.е. смекчени, и в този случай те
са само позиционни варианти (позиционни палатални варианти), а не
2
Във формулата [C] + [jV], означенията са следните: [C] – консонантна фонема, [jV] – глайд, образуващ
възходящ дифтонг със следваща гласна [V]

самостойни фонемни единици. Там, където традиционната фонетика посочва
палатален консонант, в действителност е съчетание : твърда съгласна + глайд +
вокал, например: пял [пйал], бях [бйах], вяра [вйара], голям [голйам] и др. Така по-
убедително се обясняват фонетичните промени в някои сродни думи от рода на:
омраза – намразя – намразих - омразен; явен – изявен; ям – изям – отям си и т.н.
Второ. Дискусията за палаталните консонанти в книжовния български език
поемат и чуждестранните изследователи на българската фонетика:
Л. Больо смята, че характерна черта на българския език е стремежът да се
отстранят палаталните съгласни [Больо 1934].
К. Хоралек твърдо изразява идеята, че в българския книжовен език
мекостта изчезва и то по пътя на декомпозиция чрез развиване на особен j [й]
елемент, свързан със следващите гласни, например: [тйало, бйал, вйатър] вместо
[т’ало, б’ал, в’атър] и т.н. [Хоралек 1950].
Високоерудираният специалист в областта на фонетиката и фонологията
проф. Макс Манголд в книгата си «Увод в езикознанието с оглед и на българския
език» също изказва мнения за състава на фонемната система на българския
книжовен език. В заключението на този сериозен труд той пише следното: “По нашия
списък в българския език има 6 гласни и 22 съгласни фонеми или заедно 28 фонеми”
[Манголд 1988: 102].
П. Хил също оспорва наличието на меки съгласни и за интерпретирането им
като съчетания от съгласна + й той отбелязва, че проблемът не е фонологичен,
защото няма случай на функционално противопоставяне мека съгласна :: съгласна +
й [Хил 1986].
Трето. Съпоставителният анализ за наличието на палаталност в
съвременните славянски езици дава още по-ясна представа за този спорен
проблем:
Истина е, че в историческия развой на славянските езици палаталността се е
развила по различен начин. Наследена от праславянската епоха, тя се е запазила
най-вече в източните славянски езици. Меките консонанти се реализират във всички
(характерни за съгласните) позиции: I позиция– пред задни гласни в началото и в
средата на думата; II позиция – пред предни (меки) гласни; III позиция – пред
сонорни съгласни; IV позиция – пред други съгласни; V позиция – в края на думата.
Мекостта в западните южните славянски езици е значително ограничена.
Палаталните съгласни са резултат на вторична фонологизация на фонемни

варианти (палатализирани консонанти), но посочените меки консонанти се
реализират във всички (характерни за съгласните) позиции.
В словенски език липсва фонологична корелация по признака палаталност:
непалаталност. Единствената палатална фонема е [j]
Логично е за българския език да бъде отхвърлено традиционното схващане
за наличието на 17 меки фонеми, тъй като той е от Втора зона на славянските езици:
І зона – с предимно палатален консонантизъм – руски, белоруски, полски,
лужишки,;
ІІ зона – с предимно твърд консонантизъм – сърбохърватски, словенски,
български, чешки, словашки, украински [ Лашкова 2000: 179].
Съпоставителните изследвания на български език с други славянски езици [
Лашкова 2000, Манголд 1988, Баева и др. 2014 и т.н.] също показват, че не може с
еднаква увереност да се твърди, че както в руски, украински, че дори и в сърбски и
хърватски, така и в български език съществуват меки съгласни (Вж. фигура 1).
Затова, като се имат предвид данните от сегашното състояние на консонантните
системи в славянските езици, налага се предложената класификация да бъде
променена. Неприемливо е българският език да бъде в една зона с
източнославянските езици, защото там палаталните съгласни имат висока
фреквентност. Те се срещат и в петте позиции за реализация: І позиция (пред [а, о,
у]) – нюхать, берестяных, является; ІІ позиция (пред меки гласни) – третьих,
Холопья, Ильин; ІІІ позиция (пред сонорни съгласни) – печально, сильно,
письменности; ІV позиция (пред други съгласни) – польская, полька, гурьба,
большие; V позиция (в края на думата) – семь, конь, лошадь, печаль, связь и др.
Така е и в белоруски, и в украински език.
И още: ако се приеме, че съществуват 18 меки съгласни в нашия език, стига се
до положението, при което източните български диалекти имат почти двойно повече
съгласни, отколкото западните.

Фигура 1. Диаграма на палаталните консонанти в съвременните славянски езици
Наблюденията върху фонемната система на съвременния български език
налагат следните изводи:
1. Първите създатели на българската граматична литература и
изследователите на историческото развитие на езика ни всеки по свой начин изказва
становище, че в развоя на консонантната система се забелязва тенденция за
отпадане на меките съгласни, присъствали в старобългарския език, и че в края на
старобългарската епоха са се създали условия за появата на нова йотообразна
артикулация, последвана от гласна.
2. В дискусията за палаталните консонанти в книжовния български език
чуждестранните изследователи на българската фонетика също подчертават
характерната черта на българския език - стремежът да се отстранят
палаталните съгласни в българския книжовен език и казват, че по пътя на
декомпозиция се е развил особен j [й] елемент, свързан със следващите гласни,
например: [тйало, бйал, вйатър] вместо [т’ало, б’ал, в’атър] и т.н.
3. Съпоставителните анализи на българския език с другите славянски езици
показва, че не може с еднаква увереност да се твърди, че както в руски, украински,
че дори и в сърбски и хърватски, така и в български език съществуват меки
съгласни. Напротив, ограниченият обем на тази фонологична категория в
южнославянските и западнославянските езици, своеобразният фонетичен строй на
българския език, процесът на затвърдяване на съгласните отхвърлят
противопоставянето по твърдост – мекост в съвременния български език, т.е. това
противопоставяне не е значима за консонантизма корелация.
19
16
10
11
10
5
3
3
5
1
1
0
2
4
6
8
10
12
14
16
18
20
руски
белоруски
украински
горнолужишки
долнолуж ишки
словашки
полски
чешки
сърбохърватски
словенски
български
езици
палатални фонеми

Освен това като цяло още в старобългарски език и в южнославянските
езици старите палатали затвърдяват. Неприемливо е в български, като език от
южнославянската подгрупа, да се развие допълнителна палаталност; т.е. в момента
на стремеж от носителите на този език към твърд изговор да се появят още 17 меки
фонеми.
4. Време е вече в съвременните учебници по фонетика да бъде ревизирано
становището за състава на българската фонемна система, защото
«образователната реформа в България изисква нови стандарти и методически
постановки, нови лингвистични знания и умения, задължително използване на
информационни и компютърни технологии“ [Баева 2017б: 9].
5. Явно е, че към българския език е приложен модел на фонологично
описание, подходящ за други славянски езици, най-вече руския. Измамно е да
продължаваме с досегашното становище, че българската консонантна система се
състои от 39 съгласни. Като приемем факта, че в съвременния български език само
[й] е запазила своята палаталност и фонологичното й сдържание се изчерпва с
признака глайдовост, налага се броят им да бъде прецизиран – на 22 съгласни:
звучни - [б, в, д, з, дз, ж, дж, г]; беззвучни - [п, ф, т, с, ц, ш, ч, к, х]; Сонорни -
[м, н, л, р, й ],
т.е. съвременният български език има 6 гласни и 22 съгласни фонеми или заедно 28
фонеми.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Андрейчин 1950: Андрейчин, Л. За меките съгласни в българския език. -Език и
литература, 1950, кн.4, с. 333 – 334.
Баева и др. 2014: Баева, Д., Д. Игнатова. Система на функционалните варианти на
фонемите в съвременния български език. Русе, 2014, 149 с.
Баева 2017а: Baeva, D. A studi on the effectiveness of educational interactive multimedia
integration in the process of foreign language teaching. //Sociosphere, 2017, № 1, pp. 97 –
103, ISSN 2078 – 7081.
Баева 2017б: Баева, Д. Компютърно базирани аудио-визуални технологии за
формиране на чуждоезиков слух. РУ, 2017, 244 с.
Балан 1940 : А.Теодоров-Балан. Нова българска граматика. С., 1940.
Больо 1934: L. Beaulieux. Quelgues caracteristigues de l’evolution du bulgare moderne,
Ksiega referatow, sekcja І – Yezykoznawstwo, Warszawa, 1934.

Граматика 1982: Граматика на съвременния български книжовен език. Том І.
Фонетика. София. БАН. 1982.
Гълъбов 1980 : Гълъбов, Ив. Старобългарски език с увод в славянското
езикознание. „Наука и изкуство”, София, 1980.
Данчев 2001: Данчев, А. Съпоставително езикознание. Теория и методология.
Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2001.
Калканджиев 1936: Калканджиевъ, П.Ст..Българска граматика ( звукословие,
видословие, словосъчетание, правопис, ударение, произношение и сведения за
историята на езика и писмото). Книгоиздателство “Хр.Г.Данов”, Пловдив – София,
1936.
Кей, 1989: Kaye,J.,Phonology: a cognitive view, Hillsdale, New Jersej: Lawrence Erlbaum
Associates Publishers,1989.
Лашкова 2000: Лашкова, Л. Увод в сравнителната граматика на славянските езици.
София, 2000.
Манголд 1988: Манголд, М. Увод в езикознанието с оглед на българския език. СУ
„Климент Охридски”, 1988.
Мирчев 1963: Мирчев, К.. Историческа граматика на българския език. София, 1963.
Младенов 1979: Младенов, Ст. История на българския език. Превод и редакция на
проф. д-р Иван Дуриданов от немското издание през 1929 г. София,1979.
Момчилов 1868:.Момчилов, Ив. Грамматика на новобългарскыя езыкъ. Русчукъ,
1868.
Николов 1971. Nicolov, B.. Etude de phonetigue et de phonologie contrastive. Domaines
francais et bulgare. – Год. На Софийския университет, Факултет Западни филологии,
64, 1971,№2, 1 – 75.
Попов 1942: Попов, К. Българска граматика. Книгоиздателство “Хр.Г.Данов”, 1942.
Симеонов 1984 : Симеонов, Б. Към въпроса за броя на фонемите и техния състав в
съвременния български език. – Съвременна България. Доклади от ІІІ комплексна
международна конференция по българистика. Т. 5, 1984, с. 49 – 56.
Стойков 1966 : Стойков, Ст. Увод във фонетиката на българския език. С., Наука и
изкуство,1966.
Стоянов 1964 : Стоянов, Ст. Граматика на българския книжовен език. С., 1964.
Тилков 1976: Тилков, Д. Фонологичната стойност на х' и дз' в книжовния
български език. – Български език, 1976, № 1 – 2, стр. 111 – 113.
Харалампиев 2001. Харалампиев, Ив. Историческа граматика на българския език.
Фабер, 2001.

Хил 1986. Хил, П. Фонологични проблеми на описанието на леринския диалект. –
Език ш литература, 1986, кн. 4 с. 31 – 41.
Хоралек 1950: Horalek, K. K otazce palatalnich suhlasek v bulharstine, Slavia, XX,
1950, sv. 1, 57-60.
Цонева 2007 : Игнатова-Цонева, Д. За палаталността в българския и в другите
славянски езици. – В: Русская словесность в контексте современных
интеграционныхх процессов. Волгоград , 2007, с. 70-75.